Децата от Роман са българското семейство на американеца Марк

Роман е малко, тъжно градче, разположено на няколко километра от Враца. Наричам го тъжно, навярно защото го свързвам с дома, който се намира в него -”Домът за деца и юноши”. Не знам точното име на това “специално”, както го наричат хората в града, училище. Там живеят и се учат деца, лишени по различни причини от родителска грижа. Познавам , обаче, човек, който прави Рождество специален ден за тези мили деца без семейства. Той е американец. Казва се Марк и когато говори за дома в Роман, очите му заблестяват от радост. Усещам, че в сърцето на този впечатляващ човек има едно свидно и много скъпо местенце, запазено само за дечицата от Романския дом. Марк има свое семейство в Сиатъл, щата Вашингтон, своя работа-занимава се с производство на мебели и дървени домове. Американецът от три години има свое семейство и в България. Децата от Роман го очакват и тази Коледа. Когато разговарям с тях, виждам че те с нетърпение следят деня на идването му, не заради материалните придобивки, а заради топлото му и любвеобвилно държание. Марк е най-близкият им човек от Щатите в България. Той организира празненства, весели дни и пълни трапези с лакомства за Рождество. Дойде ли лятото, заедно с приятеля си Питър, когото децата с усмивка наричат Пешо, Марк отново пристига в България, за да им помогне да отидат на море с възпитателите си. Ето какво ни разказа Марк за началото на тази красива история:

Марк, кога дойде за първи път в България?

Марк: През лятото на 2004 г. по покана на организацията наречена “Тийн Мишънс Интернешънълс” пристигнах с група в България. Ние бяхме петима отговорници, възрастни в групата и 27 младежи, всичките от Щатите. Изкарахме три седмици и половина. Когато лятото си отиваше, обещахме на децата, че ще се завърнем догодина отново. Но щом се прибрахме в Америка, организацията ни съобщи, че повече няма да има подобно пътуване до България през идното лято.

Аз и една от отговорничките, Сали ЛаБар, се почувствахме отговорни пред малчуганите, заради дадената дума, така, че се върнахме в България още на Коледа същата година, както и през лятото на другата и така продължаваме до днес.

Какви бяха първите ти впечатления от дома в Роман?

Марк: Никога преди това не бях влизъл в “сиропиталище”, в подобен дом и не бях сигурен какво да очаквам. След известно време децата започнаха да ни приемат с топло отношение. Трябваше период, в който да се опознаем взаимно. Общежитието, в което отсядаме ние е доста комфортно и подредено. Децата изглеждат щастливи и добре приети и настанени. Но в общежитие “Едно” ситуацията е по- различна. С течение на времето станах близък с децата от Роман, виждам че всяко едно от тях има свои специфични нужди и потребности. Обичам тези деца, като мои, наричам ги и в Америка “своите деца”. Планувам догодина с мен да дойде и родният ми син, за да се запознае с тях.

Какво „отнасяш“ със себе си в Щатите от Роман?

Марк: След тези близо пет години на гостуване в Роман, за мен най- важното ,което давам на децата е моето присъствие в живота им и любовта, която имам към тях. Да! Новите ботуши също са от значение, както и спонсорираните от нас почивки и коледни вечери. Но всичко би било напразно, ако децата не се чувстват свързани с мен. Аз ясно им показвам защо идвам в живота им. Аз уповавам на моя Господ- Иисус Христос и черпя любов от Него. Незабравими моменти са, когато мога да приспивам децата с молитва, изречена заедно с тях, докато ги държа за ръка. Понякога малчуганите заспиват направо в прегръдките -моята или на някой от групата ни, по време на филма. Това е най-скъпият подарък. Те знаят, че са ни много, много мили. Надяваме се усещането за ценноста им, което оставяме, да запазят за цял живот. Желанието ми е да покажа любов- тя е дар, който не се изхабява с времето, не може да бъде откраднат или просто изтрит. Ако съм успял в това, означава, че съм подарил най-скъпият и безценен подарък на моите дечица от Роман!

Марк, спомняш ли си конкретен момент от общуването си с децата ти”?

Марк: Спомням си вечерта, когато едно от момчетата, на име Фикме, седна до мен. Всички ние тогава гледахме филм. Фикме беше сериозно настинал. Мисля, че целият гореше. Докато филма продължаваше и децата го гледаха увлечени, Фикме се отпусна безпомощно на ръката ми. Аз го прегърнах през рамото, а той притисна глава към гърдите ми. Започнах да го милвам по челото и само за секунди, Фикме заспа. Когато си помисля за тази вечер, си давам сметка, че топлината и грижата в живота на децата в Роман не са достатъчни. А те имат нужда от толкова малко- от любов. Невероятно щастие е да съм част от живота на дечицата в Роман.

Има ли тъжен спомен?

Марк:

Със сълзи на очи си спомням за деня, когато видях познато лице на улицата. С моя приятел от България Виктор Макаров, който много ми помага при посещенията ми в Роман, пътувахме с кола из София. Изведнъж на улицата, където се събират проституиращите жени, видях момиче от общежитие “Едно”. Оказа се, че тя е напуснала дома в Роман, когато е навършила 16 години и е била преместена в общежитие в София. Знам, че е лесно тези деца да бъдат измамени и заблудени и сърцето ми се свива от мъка за тях. Те се страхуват за бъдещето си, когато напускат дома в Роман. Сещам се и за Методи, с който бяхме това лято из Родопите. Толкова чувствително дете, изпълнено с тревоги за това, което му предстои. Винаги, когато си спомня за тези деца вечер се моля. Моля се моят Господ да докосне сърцето на момичето от Роман, което сега скита по улиците и да й помогне, когато извика с болка към Него.

Интервюто взе: Веселина Ганева